|
|
Тримата от „Lady Z“: Мечтите се сбъдват
|
|
Те са млади, красиви и талантливи. Имат мечти, вярват и искат да успеят, защото, когато правиш нещо с любов, шансът е на твоя страна. И макар Иван Бърнев да е професионален актьор, който помним от филмите: „Лист отбрулен“ реж. Светослав Овчаров, „Пату“, реж. Станислава Калчева, „Двама мъже извън града“, реж. Людмил Тодоров, спектаклите „Абсолвента“ (номинация на Аскеер \'2005 за водеща мъжка роля), „Вечеря за тъпаци“(Аскеер \'2002 за изгряваща звезда), „Плебеи по рождение“ и пр., Анелия Гърбова и Павел Паскалев не му отстъпват с искреното си поведение пред камера. В „Lady Z“ режисьорът Георги Дюлгеров е постигнал онази така нужна за публиката хармония от добра история, модерна операторска техника и силно актьорско присъствие.
Иван БЪРНЕВ: Винаги съм вярвал, че ще се срещнем с Георги Дюлгеров
ЕМ: Георги Дюлгеров е искал да сведеш присъствието си пред камерата до степента на натуршчик - т.е., да забравиш за театралността, за да партнираш на Анелия и Павел...
ИБ: Това беше пожелание за резултата от работата. А иначе - какво означава да играя като натуршчик? Просто в един момент захвърлих вкъщи сценария. Такъв тип на работа с актьорите владеят до уникалност Рангел Вълчанов и Дюлгеров. Сценарият притежава желязна структура, за мен беше любопитно как ще уплътня сцените, а Дюлгеров умишлено избягваше това. Първите дни преди снимките наблягах на текста, учих сцените, исках да бъда подготвен. Отивам на снимки и Дюлгеров ми казва... да забравя всичко и да се опитам да кажа нещата не по сценарий, а с мои думи. Това се повтори няколко пъти и си дадох сметка, че трябва да бъда неподготвен, т.е. максимално необременен. Трябваше да се равня по Анелия и Павел и да бъда спокоен, за да съм приятно готов за изненади. Така екипът се уговаряше нещо предварително, а на мен ми казваха, да очаквам изненади и да се опитам да отвърна адекватно. Този тип на работа е труден, но пък е интересен. Имаше случаи, в които кадърът ставаше от раз, а в други на Радослав Спасов му се налагаше да повтаря по няколко пъти сцените.
ЕМ: Яви ли се на кастинг за ролята?
ИБ: Винаги съм вярвал, че ще се срещнем с Георги Дюлгеров. Така се бе случило, че винаги участвах в курсови работи на негови студенти и оттам, в една курсова на режисьора Любомир Младенов, май ми е излязъл късметът. А в тези курсови работи мога да бъда много по-различен от онова, което съм правил в театъра. А по време на снимките на „Лист отбрулен“ на Светльо Овчаров, Дюлгеров вече ми каза, че много иска някога да работим заедно. Така че за моята роля нямаше кастинг. Подобно доверие отпушва актьора, дава му криле, но същевременно и задължава, защото Дюлгеров не е случаен режисьор в киното.
ЕМ: Преди „Любовта е лудост“ филмът има своето сериозно кръщение в Сараево. С какви впечатления идваш от този фестивал?
ИБ: За първи път ходя на кинофестивал, в който имам участие. Вълнувах се как ще приемат филма. Салонът беше препълнен, публиката реагираше; е, тук във Варна беше много по-различно. Вероятно филмът вълнува по различен начин, защото тук акцентите на публиката бяха едни, а в Сараево – други. Разбира се, отчитам това, че там за първи път гледах цялостно филма и бях доста екзалтиран; като оставим настрана, че трябваше да проследя и присъствието си на екрана - това беше един велик миг в живота ми!
Павел ПАСКАЛЕВ: Лишен съм от любов, но пък мога да я изиграя
ЕМ: Пред журналистите разказа, че не си повярвал, когато ти съобщили, че ще участваш във филма. Как се чувстваше пред камерата?
ПП: Нямах притеснения. Имаше в началото един епизод, в който меря Златина (Анелия Гърбова - б.а.) колко е висока - там ми беше малко напрегнато, после ми мина. Всички сцени ги изиграхме добре, дори когато отначало не се получаваха. Преди няколко дни ми дойде една идея - че когато сме в публичния дом и питам Златина какво са й направили и тя се разплаква, аз също може би трябваше да се разплача. Тогава не ми хрумна, а си мисля, че точно тук съм много искрен. Тя като се разплаква, ми става мъчно и може би така сцената щеше да бъде друга.
ЕМ: С какво участието ти в този филм променя отношението ти към живота и хората около теб?
ПП: Макар и ром, аз вярвам в Бог и желанието ми се сбъдна чрез молитвите ми и г-н Дюлгеров. Защото имаше доста хора, които отначало от суеверие ли, не знам, си мислеха, че всичко, което ми се случва, е шега. Ако г-н Дюлгеров ми предложи да се снимам в друг филм, няма да откажа, защото ми е хубаво с него. В живота съм си същият като моя герой Лечко. Дори по-сериозен, а в киното си позволявах да импровизирам. Сещам се за една реплика, която като я казах - „ха, сега се гръмна“… и режисьорът веднага я вмъкна във филма. Сега съм на 18 и имам още много да уча.
ЕМ: Не трябва ли скоро да бъдеш кандидат-студент?
ПП: Не, остават ми още три години, за този случай си имам лаф: „Поради липса на внимание имах малко закъснение...“ Истината е, че учителите правят разлика между домови деца и градски. Ще ти разкажа нещо: господинът по физическо, като завърших осми клас, въпреки че съм бил във всеки един негов час, накрая ми написа петица за годината. Защото е направил някаква разлика… Имам една съученичка Антония - тя пък все отсъстваше - а той й писа шестица за годината. Това май е дискриминация! С какво съм по-различен от другите - децата, които имат семейства, те не са по-различни от мен, не стоят по-високо от мен и обратното. Ето такива учители не са ми сред любимите.
ЕМ: Как се справяш в реалния свят? Филмът е шанс за теб, но преди и след него остава онова, което познаваш?
ПП: Живея обикновено. Имал съм огромното желание да напусна тази страна; за съжаление не става, защото както каза шофьорът на автобуса, с който пътувах дотук: „Ние сме скапана страна - изкопаят дупки на пътя и го зарежат!“ Прав е, но се отказах от коментар, защото не знаех как щеше да реагира, ако бях се включил по темата.
ЕМ: Умееш да разказваш истории, сигурно ще успееш в писането им. Струва ми се, че приемаш нещата от живота с философска ирония?
ПП: Ами да, философ съм си и дори госпожата от дома Катюша Михайлова все ми казва: „Павле, много философстваш, спри, моля те!“ Тя ми е ръководител на групата. Сега, като се върна в Белоградчик, в дом „Надежда“ ме чака новият учебен сезон.
ЕМ: Въпреки че Златина отрича любовта, филмът по някакъв начин реабилитира това чувство - какво е то за теб?
ПП: Бяхме в едно радио и тогава Иван Бърнев каза за моя герой, въпреки че Лечко е лишен от любов, Павел може да изиграе любовта. В реалния живот това се случва и на мен - лишен съм от любов, а пък мога да я играя. В салона във Варна е имало привърженици на „Атака“, но по думите на г-н Дюлгеров и нашия продуцент и те са станали на крака да ме аплодират, значи справил съм се и с любовта, макар и на кино.
Анелия ГЪРБОВА: Събудих се след филма
ЕМ: Идваш от Сараево, срещаш се с много хора, то е като сънуване, допускала ли си, че някога това може да ти се случи?
АГ: Всичко започна още от филма - никога няма да забравя начина, по който се държаха с мен; как да изразя щастието, което изпитвам. Всички ми отделят такова внимание, а това е страхотно. Знаеш ли, като че ли то е вид продължение от времето на снимките - то беше наистина като сън. След като дойде филмът, сякаш се бях събудила и тогава повярвах, че всичко е истина и се е случило точно с мен.
ЕМ: След филма участва в предаването на Део „Любовни квартири“; сдоби ли се със своята половинка? А изглеждаше и много спокойна пред камерата.
АГ: Не, момчето не ми хареса. Но все пак заради шоуто и публиката трябваше да избера някого. Това съм си аз, бяха ми казали, че мога да правя това, което чувствам, и наистина се държах свободно пред камерата.
ЕМ: В интервюта си заявявала, че искаш да бъдеш войник в армията. Откъде тези страсти?
АГ: Мисля, че съм силен характер. И това, че е мъжка работа, ме привлече, защото всяка мъжка работа е тежка, а мен трудностите не ме плашат. Опитваха се да ме откажат, но не успяха. Това си ми беше мечта, разбира се, преди да се снимам, сега имам друга идея - кандидатстване в НАТФИЗ.
ЕМ: След “Lady Z“ вероятно ще получиш и други предложения. Само на 17 си, няма ли опасност да се подхлъзнеш върху острието на славата?
АГ: Всичко ме радва и не се страхувам от острието на славата. Няма рецепта за това: или се опазваш, или падаш. В Сараево се запознах с Весела Казакова и мисля, че тя може да ми бъде пример за естественост в поведение и отношение спрямо хората.
ЕМ: Като се прибереш в Пловдив, какво ти предстои?
АГ: Работа. Аз работя в едно кафене. Участията ми по фестивали бяха като почивка за мен. За съжаление почивката свърши. Моят ден е обичаен: кафенето-спане-пак работа-после пак спане и отвреме навреме - почивка. Работата ми е свързана с общуване и се радвам, че онези, които са ме гледали във филма, после могат да ми го кажат на работното място, в нормалния живот. И ако са ме харесали, това ще ме радва най-много.
ЕМ: Какво е усещането да попаднеш от една среда в коренно различна? Какво не успя да кажеш на екипа?
АГ: След края на снимките съм имала месеци, в които постоянно плачех, бях се свила в себе си, защото ми липсваше грижовността на екипа, не говорех с никого. Ходих на училище с нежелание, гледах старите ми съученици и разбирах, че те не са това, което съм открила у хората от екипа. Иначе вече съм убедена, че ако искаш нещо да ти се случи, то става, но с много желание и търпение. Специално Иван Бърнев ми беше опората във филма, подкрепяше ме, особено за голите сцени. Все ме успокояваше с думите, че и той е гол и колкото по-бързо заснемем сцената, толкова по-добре и за двама ни. Имало е моменти, в които съм ходила при него, за да му се оплаквам колко ми е трудно и той беше неотлъчно до мен. Искаше ми се в Сараево да вземем награда за женска роля, но си признавам, че не го вярвах.
ЕМ: Какъв беше сараевският пейзаж за теб?
АГ: Червени килими, журналисти, специални фотосесии, огромно внимание. За мен вниманието винаги е било важно. То ми липсва. Вниманието ме топли. В дома съм имала внимание, но не ми е достигало, липсвало ми е вниманието на майка ми, любовта, която ти дават семейството и приятелите, са ми липсвали. Може би екипът на филма и вниманието на публиката по фестивалите запълва тази празнота в мен. През зимата имахме три дни почивка и знаех, че ще дойде денят на раздяла и повече с никого няма да се видя и им казах, че ми е гадно и искам да изкарам празниците с някой от тях… защото никой от тях не си позволи да ме рани от злоба заради самото нараняване… както е в живота. Пожелавам на децата от домовете това, което нямах и го получих в лицето на екипа: нека да им се случи тази обич. Празнотата и дупките винаги могат да се запълнят с любов. Сега малко ми се плаче, защото видях хора от екипа. И ако някой ме извика „ела да снимаш!“, със сигурност ще се разплача от радост!
Интервю на Елица Матеева
Снимка Елена Владова
Списание \"Лидер\", брой 23 /23-29.09.2005/
|
|
|
|
|
